Уланите – азиатското кавалерийско ехо в Европа
Обикновено разказите за историята на уланите стартират с уникалната полско-литовска традиция в конните сражения. Уланите се трансформирали в признак на полските легиони в армията на Наполеон, а тяхната четвъртита шапка даже била кръстена в чест на полските бунтовници на Тадеуш Костюшко – „ конфедератка “. Но ако опитаме да си спомним от кое място в полско-литовската страна – Реч Посполита, се появили частите на леката конница с дълги копия, ще би трябвало да се върнем няколко века обратно.
Думата „ улан “ има тюркски корени и съгласно една хипотеза идва от „ оглан “, което значи „ момче “ или „ млад мъж “. Според друга версия, уланите произлизат от названието на ойратите – воините на последната велика степна империя Джунгария, просъществувала през ХVІІ-ХVІІІ в. на територията на Централна Азия. Уланите са лека постоянна конница, чиято съществена разлика от хусарите или, да речем, конните егери били пиките с дължина 3,5-4,5 метра. Освен това, уланите били въоръжени още с леки кавалерийски саби и карабини, по което си приличали с хусарите и драгуните.
Освен полската и литовски-руска шляхта, на територията на Реч Посполита се били заселили жители на татарския улус Джучи, излишък от Златната орда. Въобще, разпадането на монголо-татарската Златна орда довел до това, че доста мурзи и ханове се заселили на територии, подвластни на Москва и Вилно. Подобна етническа група съществувала в Литва от края на ХІV, когато поддръжниците на падналия хан Тохтамиш, помолили княз Витолд и неговите наследници за позволение да се заселят в литовските земи. Литва, повлияна от степната военна традиция, последователно възприела някои азиатски военни обичаи. Дори след обединяването си Полша, тя останала район, където източните похвати за конно стълкновение имали преимущество пред западните. Ако самата Полша била фамозна със своите „ крилати хусари “, то Литва можела да се похвали с… крилати татари.
И наистина: последователно татарите се присъединили в общата тактическа скица на полско-литовската войска. В същото време целият степен свят бил разтресен от последната забележителна военна гражданска война, обвързвана с формирането на единствената номадска империя в епохата на барута – Джунгарската. В конната борба джунгарските ойрати, за разлика от своите прародители – конните стрелци с лък, разчитали на шоков удар с огромни маси лека кавалерия. Успехите на ойратите в борбата против други татарски кланове – ногайците и кримчаките, принудили някои жители на Източна Европа да възприемат особеностите на тяхното военно дело. Така на разположение на полско-литовските владетели се оказала отлична лека конница, която, макар че останала в сянката на „ крилатите хусари “, в действителност даже била по-значима за военната история.
В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век на литовските татари бил даден статус на постоянни военни елементи, а службата им при полско-саксонските крале Август ІІ и Август ІІІ популяризирала отряда на полковник Александър Улан в цяла Европа. След неговата гибел семейството му (според друга версия, прякор) станала нарицателно за всички татарски елементи в полско-литовската войска. Може би, ако Реч Посполита не се намирала такъв крах, уланите щяха да завоюват не по-малка слава от „ крилатите хусари “ – ала бързото раздробяване на страната поставило край на успехите на уланите. Но не за дълго. Още през втората половина на ХVІІІ век кавалерийски полкове, устроени по примера на уланите, били образувани в Саксония, Прусия, Австрия. В Русия такива елементи получили името „ пикинерски “, което много тъкмо описва основната им разлика от останалите постоянни кавалеристи.
Второто раждане на полските улани станало на чужда земя: през 1796 година в републиканска Франция се формирали елементи от полски емигранти, на които в крайна сметка им било разрешено да основат своя лична лека конница. Така се появили известните полски улани. Смелостта и яростта, с които се сражавали поляците, съчетани с отличното притежаване на пиката и сабята, им придали почти именита популярност на воини, за които няма спънки.
Пиката в действителност била извънредно дейно оръжие при челен конфликт. Конният пикинер имал преимущество пред врага със сабя и дори с щик, защото оръжието му било по-дълго – да не говорим за ужасяващото психическо влияние, което пиките и резултатите от успешното им използване предизвиквали.
Полски улани. Снимка: Уикипедия
Възниква логически въпрос: щом уланите били добре познати на всички европейски армии по това време, за какво не е било допустимо да се въоръжат всички кавалерийски елементи с пики? Но отговорът е елементарен: боравенето с пика изисква огромно умеене, докато за умел фехтовчик в близък пердах пиката не представлява съвсем никаква опасност. Така или другояче, тя оставала по-скоро психическо оръжие с доста по-малък потенциал от положителната остаряла кавалерийска сабя. Било допустимо да се използват уланите в определени браншове на фронта с голям триумф – но би било преждевременно да се въоръжи цялата конница с пики.
Въпреки това, историята на полските (и не само) улани е съхранила доста любопитни и героични страници, а самите улани освен оживели в кипежа на Наполеоновите войни, но също взели участие в Първата международна война, а някои даже във Втората – непокътнати са фотоси по какъв начин полски улани нападат настъпващи немски танкове.
–
